Твърдо "Не" на обединения туризъм в спорта

I don't know what to say really. Three minutes to the biggest battle of our professional lives all comes down to today.Either we heal as a team or we are going to crumble. Inch by inch play by play till we're finished. We are in hell right now, gentlemen believe me and we can stay here and get the shit kicked out of us or we can fight our way back into the light. We can climb out of hell.One inch, at a time.

Now I can't do it for you. I'm too old. I look around and I see these young faces and I think I mean I made every wrong choice a middle age man could make. I uh.... I pissed away all my money believe it or not. I chased off anyone who has ever loved me. And lately, I can't even stand the face I see in the mirror.

You know when you get old in life things get taken from you. That's, that's part of life. But, you only learn that when you start losing stuff. You find out that life is just a game of inches. So is football. Because in either game life or football the margin for error is so small. I mean one half step too late or to early you don't quite make it. One half second too slow or too fast and you don't quite catch it. The inches we need are everywhere around us. They are in ever break of the game every minute, every second.

On this team, we fight for that inch On this team, we tear ourselves, and everyone around us to pieces for that inch. We CLAW with our finger nails for that inch. Cause we know when we add up all those inches that's going to make the fucking difference between WINNING and LOSING between LIVING and DYING.

I'll tell you this in any fight it is the guy who is willing to die who is going to win that inch. And I know if I am going to have any life anymore it is because, I am still willing to fight, and die for that inch because that is what LIVING is. The six inches in front of your face.

Now I can't make you do it. You gotta look at the guy next to you. Look into his eyes. Now I think you are going to see a guy who will go that inch with you. You are going to see a guy who will sacrifice himself for this team because he knows when it comes down to it, you are gonna do the same thing for him.

That's a team, gentlemen and either we heal now, as a team, or we will die as individuals. That's football guys. That's all it is. Now, whattaya gonna do?


Може би е малко дълго , но това е един от синтезите на отборната игра .Много истини има в тая реч . Интересното, е че като всяко велико нещо всеки намира своята истина. Част от тази , която аз сам намерил ще бъде изказана надолу , но нека караме по ред.

Става въпрос за две противоположности като цяло на спортното поле - Волейболния отбор в аматиорската лига и футболния във форумната.Във футболния с повечето хора години сме били заедно и се познаваме добре , с тези от Волейбола по-скоро връзките са частични с малки изключения . Волейболния в ядрото си е от бойци готови да дадат всичко от себе си на полето , футболния от хора , които излизат да разходят фанелката по игрището . За едните най-важния въпрос е поставен по горе: Победа или загуба това е като избор между живот или смърт , за другите този въпрос стои като две цифри в края на мача . В единия има хора , които поемат отговоност в играта и казват : "Вдигни да спукам шкембето на дебелото прасе" , в другия хората се крият по терена и не разбират тая дума.В единия хората се държат като един на терена ,почти никога не се обвиняват на игрището и говорят само след мач , в другия викането по терена е нормална практика , докато след мача все едно нищо не е станало .В единия има ясна йерархия ясни са лидерите те говорят те водят отбора и са острието на бръснача , в другия всеки е звезда и има собствено виждане за играта , колкото и спортно да е неграмотен .

Такива паралели могат да продължат до безкрай. Истината е че отбора по футбол е всичко , което аз разбирам като туризъм в аматьорския спорт. Тук е пълната незаинтересуваност от резултата , неуважението към съотборниците , липсата на лидери изобщо събра ли се едни хора защото им се играе . Единственото изключение е че в този за разлика от много други туристически отбори има хора , които умеят играта , но са с манталитет на туристи. Аматиорския спорт е толкова слабо развит в България , че той по никакъв начин не може да остане за любители,а винаги ще е за аматиори - нереализирани поради една или друга причина професионалисти.Така че хора, които са решили , че харесват даден спорт и искат леко да се разтъпчат , но са пълни дървета рано или късно срещат челния сблъсък с надъханите бивши играчи , които са свикнали да се доказват с всяко отиграване и резултата е плачевен. Фрапантен пример е този във волейбола , девически отбор от 17 годишни момичета , които не са тренирали, а играят в училище се срещат с 28 годишния биш състезател от висшия ешалон , прекъснал кариерата си заради контузия , но Волейбола е неговия живот. Човека , който прави дупки в пода срещу децата, които ако една върху друга се качат на конче сигурно няма да стигнат филето на мрежата. По лошо е че тези туристи често са безумни "специалисти" в спорта и нямат никаква самооценка на своята игра . Помнят едно свое прилично отиграване, а не помнят 10-15те непростими грешки. Точно тука се корени разликата между трениралите и любителите , на едните грешките съм им показвани цял живот и дори да грешат те знаят как грешката влияе на играта , на отбора като цяло . Има един такъв "Mindset" (да взаимствам термина :) ), който те държи в играта , защото никой треньор не държи хора ,за които грешката е поредната загубена точка. Не oценената грешка е метър с който игратата се връща назад , метъра който твоите съотборници трябва да избутат inch by inch . Показвайки, че не осъзнаваш грешката , все едно заплюваш хората , които се борят с теб , тези които коват победата заедно с теб .
Отбор като понятие е група хора , която се стреми кам обща цел от тази цел идва и колективния дух , ако целта на хората се разминава те не са отбор. Победата е най-логичната и завършена цел на отбора , който се състезава. Няма отбор ако той не играе за победа. Тук е и другото предимство на бившите играчи - култивираната от дете агресия към противника ,който трябва да бъде размазан с всички възможни средства, не само на игрището , но и извън него .

Никой не печели винаги , дори и най-добрия , но важното е да знаеш , че като погледнеш човека до теб в очите, той гони същата цел , да видиш някой с който може да избутате малката стъпка между победата и загубата . За това се радвам на волейболния отбор и се опитвам да дам всичко от себе си за него за разлика от футболния.

For this who are still on the boat:

When you walk through a storm

Hold your head up high

And don't be afraid of the dark

At the end of the storm

Is a golden sky

And the sweet silver song of the lark

Walk on through the wind

Walk on through the rain

Though your dreams be tossed and blown

Walk on walk on with hope in your heart

And you'll never walk alone

You'll never walk alone

Химна на Лузърпул , хубава песен особено ако е пеят хилядите гърла на легендарната трибуна Коп. Постинга ще е посветен на миналото през, което минаха като през буря годините , но все още чакаме да чуем песента на чучулигата. Миналото , което не успяхме да претворим в бъдеще ...

От 2 години работя в един проект , тези дни направихме равносметка 19 човека минаха и си отидоха повече от текущия екип. От три години и малко работя във фирмата , напуснаха много добри колеги , за които истински съжалявам. Неизброими загуби : малкото бегли познати от УНСС , компанията от втори блок, колегите от МЕИ , големия удар 2 в едно – невероятно добра комбинация , познатите от Пазарджик от АБС , съучениците от гимназията и натам не ми се мисли , все варианти останали в миналото . Някои от тях могат да възкрастнат , някои от текущите да попълнят списъка , такъв е живота - война , в която ти си смел войник.

От загубите остават само спомените ,а за oцелелите в мойта лодка : You will never walk alone.

Кой е тоя пич ...

Бях решил да пиша за класика , нещо от литературата ама не било писано да е тоя път . За сметка на това ми попадна този сръбски класик :



Не може да не се насладим на чудесната му дигция и богатство на изразни средства. Разбирам го човека ограбиха труда му , момчето наистина ги размаза тоя мач. Рядко ми прави такова впечатление европейски център , но този пич с великолепната си лява кука , невероятно движение в трапеца и извънземното си чадъри е всичко за което един баскетболен фен иска да гледа . NBA налага стила на яките тежки центрове , които мачкат със сила и мощ , грозно е затова лигата се превърна в игра на гардове. Нека има повече бойци с характер като Дарко.

Let's play

Загнездила ми се беше идеята, че label на тези постинги трябва да е Зъботракaница, просто някак си свързвам това заглавие с нещо всекидневно. След малка проверка от приличие, ще стане на Злободневно. Аре сега, който не знае, да пита Google защо : )

До няколко седмици ще взема да пусна новата си коментарна рубрика на започващия сезон в ПМЛ(игра за футболни прогнози в дира), там отборът, в който играх 4 години започва поредната си битка, дано направят нещо без двама от най-бляскавите си звезди, мен и Амбъра, извадени от отбора поради "треньорска контузия".

Седмицата не започва добре, не съм напълно въстановен от морето, времето се сгомни, което предвещава грипове и всякакви други лайна. Кратката ми спортно-футболна кариера приклиючва дори преди да е почнала, явно неприятната травма в главата няма да премине скоро и раждането на новия Шмайхел се отлага. За капак вдигах като аматьор на понеделничната тренировка по волейбол. Бяхме излезли явно да разходим фланелките, но дори и така трябваше да накажем туристите, както в четвъртия гейм - 25:12. Трябва да се стягам, май ще почна някакви индувидулни тренировки. Голяма картинка ще съм, разхождащо се, огромно туловище в парка, подмятащо си волейболна топка над главата.

Ама така е: Който иска да става звезда, да сяда на елхата!

Скандинавски гамбит

Събитията се редят в последно време: ще започне волейболната аматьорска лига, футболната форумна започна, топнах гъза в морето тая година един път колкото да разпиша, имаше няколко леки инцидента от както съм горд собственик на Опел астра и други, за които човек си заслужава да драсне по 2-3 реда, но всичко с времето си.

Днес ми се е загнездила темата шахмат. Не мога да не отбележа единствената си среща на сляпо – спечелих, но моята гордост е, че успях да я изиграя до край без да сбъркам ход.

Играта за мен започна отдавна, баща ми ме научи още преди да тръгна на училище. Първото си по-сериозно израстване стигнах около пети клас, когато майка ми вече не беше равностоен противник и само редовните загуби от баща ми останаха на дневен ред. В момента или на него му пада нивото, или аз на стари години ставам по-добър. Май е второто, някак си вътрешно нещо се пречупи, като след дълга връзка с някого. Момчето, което беше назобено с теория, но правеше елементарни грешки, мразеше да мисли и нямаше цел в играта си, стана не много мислещ, но рядко грешащ позиционен играч и прескочи на следващото ниво. Скокът дойде от нещо на пръв поглед елементарно, но много важно :

Победата не се постига с някаква чудовищна стратегия, а с редица дребни тактически ходове, носещи своите придобивки и загуби по-близо или по-далече в играта.

Оценката на позицията показва кои фигури стоят добре на дъската и кои зле.
Нещата се свеждат до правенето на лошите добри и запазването на добрите. В повечето случаи това води до бързи материални придобивки и успешен край. Срането винаги е възможно, но когато се концентрираш в малката цел, става доста по трудно, а и по-лесно обратимо.

Динамично променящата се конфигурация на дъската е това, в което всеки от играчи се опитва да претвори своята визия, дори и дребните детайли на позицията и наблюдението на няколко хода от даден играч говори много за него. Любимата ми проверка за човека срещу мен, е уловка с черните в Италианска партия. Тази последователност е теоретично много дълга във времето и от типа положения, или го знаеш или не. Винаги го пробвам ако имам шанс, реакцията показва с какъв човек си имаш работа, а и загубата не е голяма - малко позиционно осиране, подлежащо на оправяне. В този ред на мисли идва теоретичната подкованост в дебюта, наречете го EXP ако искате. Аз знам много, добрите - хиляди пъти повече от мен, слабите - почти нищо. Характерно за аматьорите, е придържането към известните неща, дебюти, които те играят в 80 от 100 партии, за тях играта започва на 15 ход. Не помня от кога не съм гледал анализ на такава последователност в Гросмайсторска партия, борбата там започва от първия ход и е в теоретично неотъпкани пътеки, където малките и големи удари са възможни още на 6-7 ход. Независимо от това невъзможното не може да се постигне в дебюта, играта има своите ограничения и всеки, който не го осъзнава обикновено губи. Всеизвестната четириходка е мат, в който слабите играчи виждат своя шанс, той е като хвърляне от втория етаж с главата надолу за дебютното развитие, но ако играете в Yahoo, десет от петнадесет слаби играчи ще го пробват. За тях играта приключва след пропадането на този им грандиозен замисъл, въпрос на време е да спечелиш срещу тях.

Едно от първите неща, което начинаещите учат, е относителната стойност на фигурите. Те я прегръщат с цялото си сърце за чиста монета и се уповават на нея през цялото време. Има безброй доказателства, че всяка фигура е толкова ценна, колкото повече ще ти помогне да спечелиш играта. Жертвите на фигури са оправдани стига с тях да постигнеш своята цел - пешката да стане царица, да спечелиш играта или просто да дадеш простор за възможностите на другите фигури.

Пита ли големия аржентински гросмайстор Мигел Найдорф в средата на една партия:

- Пожертвахте ли фигура или направихте грешка?
- Ако спечеля, значи съм пожертвал, ако загубя, значи съм направил грешка – казал Найдорф.

Жертви или грешки, са твоите ходове ?

Nothing is as bad as it seems.

Стара сигнатура от песничка на Manоwar , харесвах си я много все още ми седи в дира. Замисляйки се в последно време нещата отиват в съвсем друга плоскост , може би защото все по тънка става струйката светлина очертаваща смисъла на живота ми . Не знам май наистина му изпуснах края годините се изнизват бавно нещата са едни и същи с малки промени , но нищо смислено или съществено. Кое е важно за човек в живота ? Да има семейство , да има дом , да вижда чашата винаги на половина пълна ... Дори някои от дребните ми постижения се превръщат в мои загуби в последно време. Търся смисъла в това или онова за да избягам от неизбежния въпрос : Защо не правя нищо с живота си ? Организация на волейболен отбор , на баскетболен отбор, губене на времето по всевъзможни безмислени начини. Вече не мога да си представя, какво е да не работиш някъде вътре в мен нещо казва работата те спасява в едни Х часа от вечния въпрос . Голям късмет е ,че си обичам работата не знам какво щях да правя иначе . Лошото е че въпроса има безброи отговори и безброи последствия повечето от които са грешни . Не съм писал от Германия , някак си странно е това всеки ден отделям по десетки минути за глупости , а немога да отделя време за да драсна нещо тука каквото и да е. Дните се редят добри и лоши , алкохола си тече повече или помалко, купих си кола , нов телефон , правителството е решило да гласува много добър за мен данък с който заплатата ми ще нарастне яко. Все неща заслужаващи по 2 -3 изречения , но времето го няма , да натракаш нещо по клавишите , да излеееш нещо от себе си , нещо което те гложди от вътре. Явно просто нещата все повече минават в графата не ми пука. Не ми пука за дребните неща от ежедневието може би ще спре да ми пука и за въпроса ? Дали това е добро или лошо отговора не е еднозначен само знам , че не ми харесва.Може би затова в последно време все повече играя шах. Някога човек , които много уважам каза , че шахът е игра на егоистите , дълбоко затворените в себе си единаци , които искат да се докажат да наложат над другите. Шахът учи на това да влагаш силата на ума си да докажеш , че си по-добър от останалите, че ти си номер едно . Нещо непривично за мен , човек свикнал с колективизма . Хубаво или лошо , нещата вървят бавно към следващ етап , дали живота не е безкраен цунгцванк , в който ние сами избираме колко голяма да е загубата ни , докато накрая не дойде абсолютния край на играта.
Дано загубата в следващите решения е по-малка .


П.с Скоро гледах великия филм "Finding Forrester" там се казваше черновата е от сърцето , а беловата идва от ума . Неискам да редактирам каквото съм написал , за да може то да си остане от сърцето.

The Ultimate Order

29.06.07 Петровден

Този постинг трябваше да е посветен на един специален човек , някак си обаче нещата отидоха в друга насока , но все пак :

Жив и Здрав Пеше и да останеш все така добър!!!

И така вместо на традиционната почерпка трябва да стягам багажа в един хотел в другия край на Европа . Връщайки се назад във времето съжалявам , че не научих немски , определено ми харесва да стоя в Германия . Само да не е за дълго просто това размазващо спокойствие , което цари тука в един момент те докарва до лудост.

Леонберг е малко градче близо до Щутгард . Типичните немски къщи , доста на брой по- високи сгради , хълмче с голям парк , църква чийто камбани ме поздравяват в 22:00 часа и неизменния немски ред пропит във всичко . Горе долу модерен стил с много индустриални сгради наблизо . Съвсем различно от Дурлах , където ходя обикновенно с неговите кълдаръмени улици стари постройки от преди войната . Интересното, е че тука никъде няма панелни гета като в България . Блоковете са рядкост и ако ги има не се открояват съжественно от пейзажа на типичните немски къщи ,излезли като от каталог на Лего - малки и с остри покриви. Улиците са пусти само някоя случайна кола минава покрай хотела. Студения въздух ме лъхва седейки на прозореца , от стаята се чува вокала на Rammstein цепещ говорителя на лаптопа.

Дали някога и в България нещата ще бъдат така подредени? Дали ще има чисти улици , велосипедни алеи на тротоарите , заведения с усмихнат персонал , толкова паркинги , че кола паркирана на улицата почти не се забелязва, пешеходците да са най-важната част от движението по улицата. Все неща , които са достижими , не противоречат чак толкова на балканския манталитет и зависят само от нас като нация.

Може би не съм в най-представителната като извадка част на Германия , може би и контактувам само с определени групи хора , но впечатлението ми е че най-много изоставаме във възпитанието . Няма селски бегове , имам чувството , че той би се чуствал в Германия като жител на Чукотка в Москва. Всеки си знае мястото , защото знае че системата рита безотказно . Няколко пъти бях в селца тука наблизо в региона , чувството е странно сякаш си в курорт . Най – силно впечатление ми направи , когато разбрах , че младеща на селцето се събира в църквата , защото няма кои да ги остави да скитат по улиците , а в заведения никой не ги и пуска. Няма домашни животни или аз поне не видях , няма я „приятната” миризма на гюбре дето те застига неминуемо във всяко Българско село.

И нещо смешно за накрая за първи път в живота ми ме наричат , сър . Направо се почудих дали на мен ми говорят . Шок явно остарявам ...

Леонберг , Германия

П.С. Малко късно публикувано , но черните галагани не се губят